Екранът да свършва без сцена

Здравейте, само да кажа благодаря. Купих го в неделя и в неделя го прочетох. Не бях дочитала книга от две години насам))

При нас най-много се усети в колата. До Пловдив и обратно без телефон, а миналата година това беше немислимо.

Ще си призная нещо. Купих я, за да ми каже, че се справям добре. Не ми го каза и точно това ми свърши работа.

Дотогава броях минутите. Днес малко повече, защото вчера беше по-малко, утре ще наваксаме, и така всеки божи ден отначало. Уморена бях не толкова от клипчетата, колкото от това всеки следобед да решавам наново.

Тук въпросът е обърнат. Три неща се решават веднъж, на спокойно, без детето да е в стаята, и после само се спазват. Първите дни ми беше странно, че няма какво да преговарям. Синът ми е на 7 и вече не пита „защо днес не може“, защото няма днес, има си как е.

Само да предупредя, за да не се разочарова някой. От самото четене нищо не става. Става от онези двайсет минути, в които сядате и решавате. Книгата ви казва кои са въпросите, останалото си е ваша работа.

Преди му виках „стига толкова“ и настъпваше краят на света. Сега още в началото му казвам докъде ще гледа и какво правим после. Същото дете, друга реакция.

Свекърва ми пускаше клипчета всеки път, като го вземеше, а аз мълчах, за да не се караме. Прочетох частта за бабите и се престраших да ѝ кажа. Първите две минути беше кисела, после мина. Вече втори месец детето се прибира от тях нормално, а не превъзбудено.

Моята е на 2 и половина. Прочетох го за час и нещо, докато спеше следобед. Струваше си.

Полезно е, ама е кратичко. За тия пари очаквах повече страници. Иначе това, което го има, си е по същество.

Пиша като баща, при нас майката не я прочете, аз я прочетох.

Големият е на 6 и цяла година иска телефон, защото всички в градината имали. Аз се дразнех, той ревеше, и така по два пъти седмично, без да стигнем доникъде. В частта за първия телефон има нещо, което на мен не ми беше хрумвало. Че детето не иска толкова телефона, колкото иска да знае кога. Докато няма отговор, ще пита всеки ден.

Седнахме и му казах на колко години ще получи телефон, какво ще има вътре, какво няма да има и какво трябва да можем и двамата дотогава. Написахме го на един лист и го закачихме на хладилника с магнит.

Оттогава пита горе-долу веднъж месечно, и то по-скоро да провери дали още важи.

Не очаквах, че на 6 години може да се говори така.

Мислех си, че съм единствената, която се предава на опашката в Лидл. Явно не съм.

Частта за нашите собствени телефони ме подразни и затворих книгата. На другия ден пак я отворих. Синът ми не гледаше телефона ми, гледаше как му казвам „чакай малко“ за десети път, без да си вдигна главата. Това ми дойде в повече.

Вчера малкият сам ми подаде таблета и каза „свърши“. На 4 години. Не знам кой се изненада повече.

Дъщеря ми е на година и три месеца и тръгнах да чета за екраните, защото говори по-малко от децата на приятелките ми. Нощем гуглех разни ужаси и ставах сутрин по-зле, отколкото си бях легнала.

Това, което ми хареса, е че не ме излъгаха. Никъде не пише, че телефонът е причината. Пише кое е доказано, кое е само връзка и кое честно казано не се знае. Точно това ми свали паниката. Не ме успокоиха, а ми обясниха, а то се оказа различно нещо.

Сменихме две неща. Телефонът излезе от стаята вечер. И почнах да ѝ говоря на глас какво правя, докато готвя, вместо да ѝ пусна нещо, за да ме остави на мира. Първите дни бяха ужасни, честно.

След някакви три седмици почна да ми подава разни неща и да ги казва.

Не знам кое е от книгата и кое просто от възрастта. Но в три през нощта вече не чета форуми и това си е нещо.

Моите са на 7 и на 10, тоест закъсняла съм с години. Купих го заради малкия, а ми свърши работа и за двамата. Спрях да им вземам таблетите за наказание. Сега правилото си е правило от сутринта, а не нещо, което аз решавам вечерта според настроението си. Караниците паднаха наполовина, не се шегувам.

Има го вътре и за болното дете и точно това ми трябваше, защото при нас всичко се разваля покрай някой вирус.

Не се бях замисляла защо не може да спре сам. Мислех, че е разглезен или че аз не съм достатъчно строга. Вътре пише, че тия клипчета нямат край и следващото тръгва само, преди предишното да е свършило. Спрях да му се сърдя и почнах да спирам аз, преди да е станало късно.

Здравейте. Ще стане дълго, извинявайте предварително.

Бях бременна с второто, като го купих. Причината беше една вечеря в мола, на съседната маса дете на 3 години с телефон, звукът надут докрай, а родителите ядат и не си говорят. Прибрах се и цяла вечер ми беше криво, защото на моето му давах абсолютно същото, само че вкъщи и никой не ме гледаше.

Прочетох го за една вечер. В събота седнахме с мъжа ми на кухненската маса, без детето, и решихме кога, къде и колко. Двайсетина минути ни отне. Оттогава не сме се обаждали един на друг пред детето нито веднъж, защото няма за какво.

Най-изненадващото е колко по-лесно се казва „не“, като не го измисляш в момента. Преди все аз бях лошата. Сега си казвам правилото и толкова. Голямото е на 2 и половина и вече знае кога има клипчета, а малкото направо ще си влезе в наредена къща.

Извинявам се за дългия коментар, наболяло ми е.

Прочетох го на две части в автобуса. Не е от тия книги, дето трябва да ги учиш.

Първото, което направихме, беше да махнем таблета от детската. Не заради науката, а защото беше най-лесното от списъка. Заспива за 15 минути вместо за 40. Може и да е съвпадение, ама нищо друго не сме сменяли.

Сама съм с дъщеря на 4. Най-лошият час в деня ми е от прибирането до вечерята. Тя иска мен, аз трябва да сготвя, и всеки ден по едно и също време ѝ пусках клипчета, за да имам двайсет минути. После миех чиниите с гузна съвест.

Не очаквах точно това да ми се реши, защото при мен няма кой да поеме детето, докато аз върша нещо.

Има цяла част за подредбата вкъщи и там намерих нещо съвсем просто. Не да махна клипчетата от този час, а да ги преместя и да станат предвидими. Сега клипчетата са след вечерята, а докато готвя, тя си има работа на масата до мен.

Четири дни ме мрази. Наистина ме мрази. На петия ден сама си извади нещата и седна.

Пиша го, защото такива книги обикновено предполагат двама родители и баба наблизо. Тази не предполага и затова ми свърши работа.

До морето с 4-годишно без телефон. Взехме игрите от списъка и стария касетофон на баба ми с приказките. Пита за таблета два пъти, и то още преди Стара Загора.

Ще кажа и лошото. Първата седмица е ад. Детето проверява дали наистина ще издържиш и на третия ден ти се иска да зарежеш всичко. Пише го и вътре, ама като ти се случва, е друго. От втората седмица нататък е спокойно. Издържайте първата, там се къса.

Чела съм доста такива книги и всичките имат един и същи проблем. Триста страници, от които накрая помниш едно изречение, а него си го знаела и преди.

Тази е обратното. Тънка е, чете се за час, и всяко нещо вътре е нещо, което правиш, а не нещо, което разбираш.

Ще кажа кое ми помогна най-много, защото е дребно и никъде другаде не съм го чела. Ревът не идва от клипчетата, ревът идва от спирането им, и се оправя с това какво идва веднага след тях. Половин страница е. Оправи ми следобедите.

Другото са самите изречения. Аз си знаех правилата, само че всеки път ги казвах по различен начин и звучах несигурно, а тригодишният ми го надушваше веднага и почваше да настоява.

И благодаря, че е кратка. Наистина. Никой не чете триста страници с малко дете вкъщи.

Благодаря, че никъде не пише какви лоши родители сме. Давала съм телефона в самолета, давала съм го и в чакалнята при зъболекаря, и от всяка статия дотук ставах с усещането, че съм провалила детето си. От тази станах с усещането, че мога да оправя нещата от утре.

Второто е на година и половина и с него почваме отначало, но вече знаейки какво правим. С първото се учихме в движение и сгафихме доста. За тия пари изобщо не се мисли.

Ще кажа как е от другата страна, защото за нас, бабите, все се пише в трето лице.

Снаха ми ми даде да прочета една страница, тази за бабите и дядовците. Първата ми реакция беше обида. Аз съм отгледала две деца и никой досега не ми е давал листовки как да ги гледам. Оставих я на масата и три дни не я пипнах.

После я прочетох. Вътре нямаше нито едно изречение против мен. Имаше обяснение защо детето е различно, като се прибере от нас, и че не е защото го глезим, а защото у нас важи едно, у тях друго, и то не знае къде се намира.

Това го разбрах веднага, защото го бях виждала с очите си. Прибира се, два дни е раздразнено, майка му е нервна, а аз си мисля, че е заради мен и ми е неприятно да ходя там.

Сега правилата и у тях, и у нас са едни и същи. Не съм спряла да го глезя, разбира се. Само че сега го глезя със сладко и с това, че в кухнята му позволявам всичко, което майка му не му позволява.

При нас всичко се разваля, като се разболее. Лежи, гори, аз му давам телефона да не плаче и после три дни връщаме назад с рев. Има го и това вътре, с думите. Този път след температурата не се наложи да връщаме нищо, просто продължихме оттам, откъдето бяхме.

Дъщеря ми е на 6 и за първи път ѝ обясних защо, вместо „защото аз казвам така“. С думите оттам, без плашене и без наука. Тя ме изслуша, а после сама ме попита колко клипчета има днес. Досега не беше питала, просто искаше.